Мисловната дейност – пише Л. С. Виготски в своя труд Мислене

„ Мисловната активност – пише Л. С. Виготски в своя труд „ Мислене и тирада ” (Избранные психологические исследования, М., 1956) – започва със словесния и „ жестов ” разговор сред бебето и родителите му. Самостоятелното мислене стартира тогава, когато детето за пръв път успее „ да погълне ” тези наставнически диалози и да ги „ смели ” вътре в себе си. “

В началото на тези къси наблюдения върху „ домашната фантастика “, която получава първичния си подтик от майчината тирада, аз избрах като уводно мото този откъс, откакто бях отбутнал настрани доста други изявления на същата тематика. Защо точно него? Защото ми се коства, че Виготски е споделил просто и ясно това, което други споделят и пишат с толкоз огромни старания, че най-после никой не може да ги схваща.

Диалогът, за който приказва руският психолог, е на първо място монолог на майката или на бащата, състоящ се от ласкави окуражителни звуци, усмивки, от тези дребни събития, които лека-полека подтикват разпознаването на родителите, изненадата, световния отговор с подритването, гукането като тирада преди езика.

Особено майките не се уморяват да приказват на бебето, и то още от първите седмици на живота му. Те сякаш се стараят да го държат повито в облак от нежни и топли думи. И освен това майките го вършат по този начин непринудено, сякаш са чели това, което Мария Монтесори (1870-1952, италианска педагожка, първата жена в Италия, получила докторат по медицина) споделя за „ поглъщащия разум “ на бебето, което точно посредством такова „ усвояване “ интериоризира езика и всевъзможни други сигнали от външния свят.

– Не схваща, само че е предостатъчно: значи все нещо става в главичката му – възразява на детската лекарка, която й наподобява пребогато рационалистка, една майка, привикнала да води с бебето в люлката напълно „ възрастни “ диалози. – Каквото и да казвате, докторке, то ме слуша!

– Не те слуша, а просто те гледа, предостатъчно е че си до него, че се занимаваш с него…

– Не, не, все нещичко схваща, нещо в главичката му работи – остава на своето си майката.

Да се свърже гласът с лицето, та това е също труд, плод на някаква, въпреки и обикновена умствена активност. Тъй че майката, която беседва с още неразбиращото бебе, по този начин или другояче прави нещо потребно – не единствено тъй като със своето наличие му обезпечава чувството за сигурност и топлинка, само че и по тази причина, че доставя храна за неговата „ потребност от тласъци “.

Често пъти изобретателната и поетична майчина тирада трансформира нормалния обред на къпането, преповиването, папкането в игра сред двама: всяко свое придвижване майката съпровожда с неизчерпаеми нови фантастични хрумвания, скоропоговорки, даже стихчета.

– Сигурна съм, че когато му надявам обущенцата на ръчичките вместо на крачетата, на него му е доста смешно.

Едно шестмесечно бебе доста се забавлявало, когато майка му вместо да насочи лъжичката към устата му, я насочвала към личното си ухо, сякаш желала него да нахрани. Бебето развеселено трепкало и упорствало шегата да се повтори.

Някои от тези игри са към този момент станали традиция. Например доста публикуван е обичаят, когато бебето „ директория “, то да бъде уговаряно да изяде още една лъжичка „ за лелка “, „ за бабка “ и така нататък Обичаят не е чак толкоз рационален и аз мисля, че добре съм го подчертал в стихчето, което следва:

Една за мама –
какъв брой сладко-о-о!…
Другата за баща.
Малко и за бабка блага,
тя ни чака в свойта вила.
Таз за вуйна Ани
дето е в Аняни…
Бебето поема ли, поема…
Всичко свърши
с болки в корема.

Но бебето най-малко до известна възраст с ненаситност се включва в играта, тъй като тя държи будно вниманието му, заобикаля трапезата му с най-разнолика аудитория и трансформира неговата закуска в „ закуската на краля “. Играта изтръгва храненето от веригата на всекидневната скучна рутина и му придава нещо като символически смисъл.

Да ядеш се трансформира в естетическо действо, в „ игра на ястие “, в „ закуска рецитал “. Обличането и разсъбличането също стават по-интересни, в случай че вземат образа на „ игра на обличане “ и „ игра на разсъбличане “. И тук ми идва мислено да попитам Франко Пасаторе дали неговата формулировка за „ Театър – Игра – Живот “ не се разгръща и върху тези елементарни и всекидневни събития, само че нямам телефонния му номер…

Майките – поне по-търпеливите – всеки ден имат опция да откриват какъв брой действено е „ хайде да играем на… “. Една от тези майки ми разказваше, че момченцето й доста бързо се научило самичко да закопчава всичките си копчета, след, като тя, до момента в който го закопчавала, все му разказвала историята на дребния Копчо, който търсел къщичката си и все не я намирал. Накрая хлътва в нейната врата и бил удовлетворен и признателен. Сигурно майката е споделила не „ врата “, а „ малка врата “, като е злоупотребявала с умалителните, което по никакъв начин не е за препоръчване. Но самата преживелица е отрадна и многозначеща. Тя демонстрира огромната значителност на въображението при възпитателната активност.

Грешка би било обаче, в случай че си въобразим, че историята с Копчо може да резервира чара си, написана и отпечатана. Не, тя си остава част от – нека заемем израза от Наталия Гинзбург (италианска писателка) – „ фамилния лексикон “. Защо ще му е на детето брошура с такава приказка, в случай че то от дълго време се е научило към този момент да се закопчава и даже не си спомня за това свое усложнение? От напечатаното на хартия то чака нещо по-интересно. Тъй че който желае да съчинява истории за най-малките, за още недораслите даже до Палечко, той би трябвало, както ми се коства, да се заеме от близко с разбора на „ майчината тирада “.

От: „ Граматика на фантазията ”, Джани Родари, Изд. „ Наука и изкуство ”
Снимка: Pratosfera